Arroz con leche или сънища за мляко с ориз

Летището бе добре осветено и шумулевеше с забързаното темпо на хилядите пристигащи и заминаващи. До полета й оставаха два часа и половина – най-протяжното време в живота й.  Криеше се зад списанието си, очите й се движеха по редовете, но умът й съвсем не асимилираше думите. Как щеше да се прибере вкъщи? Самолетът ще кацне привечер, малко след като последният бус е отпътувал за нейното малко градче. Дори и да се добере, което все някога щеше да стане, как ще приспособи сетивата си към тясното, клаустрофобично градче след космополитен Вашингтон и обладаващ Ню Йорк? А в Harper’s Magazine обясняват за психозата – кога човек и неговият вътрешен глас се идентифицират като отделни същества. Шизофрения. За да размъти застоелите си мисли тя пише на скорошният непознат. „Здравей Е. Как си? Аз съм заклещена на летището в твоя град..“ Отговор може и да не получи.

Малкият бар с екзотично име е като черна дупка в подредената и формална столица. Отвътре кънтят латино ритми, а на вън се вие опашка. След половин час висене и уговорки с охраната, тя се намъква вътре, за да се озове сред гъста тълпа латино-американци в събота вечер. Не къде да е, ами в латино бара в центъра на Вашингтон. Хората са долепени плътно един до друг, като залепени с С200; усмивките на загорелите им лица се поклащат и те в ритъм. Балконът току виж ще се срути под напора на чувствените танци. Той е прилепен до възрастна дама, отвяни в ритъма на салса. Можеш винаги да кажеш кога един танцува „порождение“ и кога следва научените стъпки в уроците по танци в кварталното училище. Той танцува със цялото си. Очите им се срещат и той я заговаря тривиялно „От къде си?“ – България, а ти? „Уругвай.“ – Знам малко испански...Me llamo..., Que tal?… “Как се казваш?” – Me llamo Mariana. Cуmo te llamas? “E. По-късно ще танцувам с теб латино, Мариана. Ако си още тук.”

Въздухът се разцепва под звуковите вълни на излитащ самолет. На нейните устни изгрява полуприкрита усмивка - резултат на полученото вниманието, от което се нуждаеш, което не винаги ти се полага и още повече, от когото не се предполага да търсиш внимание. Не танцуваха онази вечер, но размениха блестящи погледи с тайна, и телефонни номера.

„Хей, наистина ли! Остани тук – имам рожден ден“ отговаря на съобщението Е. Тя потръпва, когато мозъкът и анализира тези думи. А защо не!? Така или иначе трябва да спи на летището, когато кацне... Не, луда си, та ти дори не го познаваш. – Защо ти трябва една непозната на рождения ти ден? А в отговор „просто чувствам, че ще се разберем добре, не се плаши.“ Винаги е искала да се покаже като по-импулсивна. Но как да не я е страх – какво ще се случи, как така?

Следващото, което си спомня съзнателно (или не) е разговора с жената на гишето заминаващи. „Ще ви сложим в полета за утре в 9.“

– Къде си Е.? „Вкъщи, ела да пийнем по нещо. Взимаш червеното метро до Metro Station и синьото до Shady Grove. Ще те посрещна на спирката.“

Навън вятърът свисти и я привива. Е. приближава с плаха усмивка и решителна крачка. „Радвам се, че дойде.“ Качват се на третия етаж, апартамента е хаотичен. Неловко е и е пълно с испано-говорящи. След чаша вино с цвят на светофар „Спри! Не приминавай“, положението се поотаява и те се носят по течението на музиката. – Обичам да танцувам, но ритъма ми убягва. Той я хваща уверено (и нежно, иска й се да вярва) за ръката и я придърпва към себе си. „Просто ме следвай, ще те уча.“ Широката й усмивка е непрестанно на лицето й – така прави, когато всичко друго й е невъзможно. Одисеята продължава с часове, а хората са неуморни.

Ами сега накъде? – Айде на разходка, дърпа го тя за ръката, с надежда вятърът навън да одуха мислите й както някога чергите на баба й. – Кажи ми повече за себе си! Целият си живот... „Това ще е трудно. Любимата ми песен е estranged на Guns’n Roses... и обичам arroz con leche. Знаеш ли какво е?“ – Не, но знам че имаш афинитет към непознати.

Замълчават и вървят по пустите крайни тротоари на Вашингтон. „Тази е моятa нощ, а и твоята – изпълних си обещанието за танците..“ Съмва се. – Обещай ми друго? „Ела със мен.“

Монотонният глас на говорителя в летището закънтява в пустата осветена чакалня. Тя се пробужда раздразнена и разрошена, краката й свити и премръзнали, а вратът й боли като ръждясал. 2:15. Още четри часа на ръбестият стол и автобусът ще я забере за малкото, далчено вкъщи, което дори не може да побере представата й за дом. Нощта е дълга, добре че сънищата си струват. Измъкват я от реалността. Тази реалност, която ти си избираш, тази която тя си създаде – измислена или невъобразима. Стопляща.

25 Ноември 2010
Starbucks, Kansas City International Airport
09:50am