Шестнайсетична разходка

Пътувам. „”Бързият влак за София ще пристигне на първи коловоз!” Минавам пътища, храсталаци, бетонни колони, неизвестни гари, далечни бензиностанции, все по еднакви коловози. На предела на силите си съм, ако силите ми имат предел. Тежък ден беше. Интензивен, слънчев (ръката ми машинално написва “тъж..”, задрасквам, денят ми никак не беше тъжен, по-скоро искрено усмихнат и приятно любезен). Затварям очите си и виждам битове, регистри, шестнайсетични числа. Изпитът беше лесен (остана да е иначе, след цялото това безумно учене). Програмиране на Асемблер, десетина минути преди края му “Довиждане, приятна почивка”, такси, „Благодаря, спорна работа”, “Студентски билет до София”..и ето ме сега. Върху турско-сините седалки на втора класа, обградена с багаж като на барикада. Срещу мен седи интелигентно момиче – хипар, с убица на устни, с недбрежно дълга коса, очила с черна рамка и огромни черни кецове. Но тя не е важна сега. Удовлетворена се чувствам, без затъмнения на мозъка, доволна от себе си. Тази тръпка ме крепи да не ми се догади от полумрачния път и от затварящата-очите-ми умора. Бягам. Но не ме е страх от теб. Напускам стресираща еуфория на университета в малкия град за да прекося в другото измерение – спокоината, приказно-приятна и стационарна атмосфера на работата. Или по-скоро – Работата. Два дена там, три другаде. Идва ред на двата дни отпочиваща работа в красива, луда София: без изпити, без статии за писане, без посредствени професори и съквартирантки.

Предполагам, че добрият ми дух се дължи отчaсти на домашния течен шоколад следобед...ммм...съвършенството в полутечно състояние.  При това споделено с приятел. Да!, определено е  хубав денят.

А влакът не спира да пътува, не чака и не гони. И минава каманаци и чакъли, и ме носи и поднася. Така както бързият влак може да те води към друга реалност в един толкова пълен, колкото пълен е осем битов регистър с OFFh, ден!

Ехх...