„За силно впечатлените вход забранен”. Така бе озаглавен един от малкото разкази на Вапцаров. Убедително заглавие, а? Напоследък четях Хемингуей, а после Захари Карабашлиев – каква неподозирана комбинация. И двамата са безобразно поглъщащи. И вдъхновяващи, трябва да призная, щом ме подтикнаха и аз да изрисувам преживяванията си с думи (красиви, прости, или пък само думи). Снощи се замислих над доста неща, докато се разхождах сред опушената дискотека със списание Harper’s в ръка. Затикнат е входът за твърде емоционалните. А ние не можем да бъдем силни със слабостите си. Както в „За мишките и хората” на Стайнбек, изцеждам и изстисквам импулсивно всеки трепет, всяко наглед нищожно вълнение; не пропускам нищо, втурвам се презглава, дори и да знам, че съзнателно рискувам после да попадна в графата „силно впечатлени”, за които входът е забранен, а изходът е преди началото. Тъжна констатация.

А дали си мислиш за мен – това е въпрос, прокарал се интуитивно в обърканата ми хаутична главичка. Не, главичка, не звучи достатъчно представително, напротив – лигаво е. Напоследък се хващам да съм по-артистична по онзи неубоздан и освободен начин – казвам, или по-скоро от устата ми се прокрадват, думи и реплики, които допреди време не бих си и помислила (може би от сдържаност, а може и от малодушие, в някаква странна, недефинирана метаморфоза). И без да си го признавам ти си тук – между нотите, загнезден здраво и нелогично в ритъма на рока. И косвено също. Чета Карабашлиев в полумрачните, залязващи часове на деня, между 5 и 8, след осемчасов работен ден, сгъната на две на дървен стол в столична библиотека, чета и се усмихвам полувинчато...”Бохемската рапсодия” на Куун пише той. Това си ти. А навън трополят стари, повехнали от времето и все по-шумни трамваи. Забивам поглед в някакъв поизволен разказ (послъгвам, разказа се казва Wait till you see me dance и съвсем не е като да не го търсих целенасочено и упорито дълго време) и там сред различните шрифтове прочитам George. Не кой да е George, а онзи, който се преструва, че му е хубаво в неговия си свят, онзи George който се заблуждава, че нещата които прави му доставят наслада, и продължава да се крие – илюзорно. И това в разказа!, задушния автобус по залез слънце, George и задръстена здрачаваща се София. А ти дали си помисли за мен, докато оставяше сърцето си да се рее под звуците на музиката?

Писмото ми не е до никого – съвсем в другата посока, той е за Някого. Епиграфът ми не е на Шели или пък на Elizabeth Barrett-Browning, но пък простите думички от ритмичната комерсиална песен на Duffy казват много за „емоционалното ми състояние” (силно казано, то си ми е перманентно, болестно заболяване). А за силно заблудените път има ли? За изход дори не смея да помисля.