Разказ

Наливам си бира. Лека българска бира, три галона за всички в стаята, хаотично разположени на скалъпената от талашити дървена маса. Пълня си догоре стъклена чаша за безалкохолно - повече пяна, отколкото сок от хмел, и се унасям в своите си опиянени мисли. Изпадам в обичайното си състояние след скапващ ден, в комбинация с малко алкохол и липса на вечеря – състояние, в което се отдалечавам от веселата, от ухилената до венците на зъбите си същност и се наблюдавам отстрани. Тази, замислената аз, обикаля любопитно стаята с поглед, надзърта безочливо и безобразно в очите на другите и анализира. После стига до засмянта странница по средата на стаята, която се поклаща закачливо в ритъм и се смее безсилно. ‘Тази се налива. Аз се напивам. Олеле, ама това съм аз – чисто и просто, или по-скоро забавно и тъпо. Какво правиш Мариано, шматке ухилена, какво правиш?’ След миг вече съм се отегчила от себе си и посягам към субектите до мен – тези наоколо, защото осъзнаването ми къде е точното им разположение се загубва необяснимо бързо. Програмисти, как са могли да ни съберат в една стая метър на три толкова много програмисти. Програмисти – същества, които създават програми, съчиняват алгоритми, подчиняват случващото се на логиката, прегърбени, с грозно кървясали очи, повечето очилати, всеки нагласен на отделната си честота на излъчване. Хора програмиращи компютри или програмирани от компютрите да програмират. Прожектирам тъмно кафевите си, клонящи към плюс безкрайнистта на черното очи, фокосирам се над всеки поотделно. Разгадавам им кода, съжалявам ги, оправдавам ги, тълкувам ги и накрая ги откривам в себе си.

‘Самотници. Пълни самотници.’ Мъчим. ‘Твоята работа къде е?’ На стаж съм в банка. Аз пък работя в софтуерна компания. ‘Браво. Супер... Радваш ли се, готино ли е?’ Ми..да, става. Хубаво е. Мълчим. Пълним си чашите за безалкохолно с бира. ‘Наздраве!! За рожденика.’ Човекът, които ни събра толкова програмисти в осветения правоъгълен паралелепипет в центъра на София. Програмист. Изморените ни очи светват и замижават огнено и игриво и от малкото количество слаб алкохол. ‘Рожденик, айде да запалим свещи и да огасим тези силни лампи.’ Ами айде! Става по-приятно – сега скриваме самотата си в приглушения, дискретен мрак. Някой се смее живо. Май съм аз – радвам се, много се радвам. Младите ми обръщат внимание, разговаряме се, друга група се е събрала до прозореца да пушат. От компютъра звучи от онзи специфичен метал, който винаги ти се струва, че не си чувал, пък и би си живял чудесно, ако никога не бе чул. Самотници, много самотници на едно място. И ти се радват по детски като ги заприказваш, и не знаят какво да ти кажат, и винаги е по-лесно статично да си висят, вирнали глава сами в ъгъла. Атмосферата заживява, детско в нас се пробужда. Най-накрая нещо истинско.

Тогава от нищото се присъединява още един, този не го познавам, пак програмист – закъснял сериозно (чудел се дали изобщо да дойде? Ама разбира се – какво по-хубаво от това да си стойш вкъщи сам, колко е удобно!), от никого нечакан, от никого не тръпнат, не искан. Блуден син с големи кафеви очи, като полирани от течението речни камъни. ‘Още един самотник’, мисли си отегчено моята отнесена половина (а защо не цялост). Да, ама чаровен самотник. Подавам му топло ръка, запознаваме се. Учи, четвърта година студент „Информатика” в Университета. От Пловдив е, работи от две години – мрежов администратор. Може да не съм му запомнила името, но големите очи и длъжността му помня. Впечатляващо. Заприказваме се, наливам му бира в чаша за водка, безалкохолните свършиха. Говорим си дълго, той така или иначе не се вълнува да се запознае с другите. Закъснял, защото бил срещнал приятели в Борисовата градина, та се и чудел до последно дали изобщо да идва. Да не беше дошъл – един трудно общителен самотник по-малко. Интересен е, но мълчи твърде често твърде дълго. За известно време се наслаждавам да му вадя игриво и закачливо думите от устата (няма си никой както всички наоколо, не му се случва често да пофлиртува невинно и зареждащо, по детски), после се задъхвам...идва ми в повече. Сякаш в един момент самота на всички, програмирали се да бъдат сами, се стоварва на без това пияната ми глава...замайвам се. Искам въздух, искам да избягам. Панирам се, както предполагам се чувстват шизофреницит в заседнал асансьор. Изход. Тръгвам си – щяла съм да си изпусна последния автобус. Много е рано, стой още малко. Някой си щял да ме закара. Ама вие луди ли сте, не мога да остана и хилядна от стотната повече с вас. Гади ми се. ‘Трябва да си тръгвам, благодаря много’, измърморвам едвам чуто, кротко, спокойно аз, съвсем в контраст на това друго мен, което крещи и драпа с нокти...искам си вкъщи. Втурвам се през вратата, тичам с неудобните си черни токчета по кръглата външна стълба и подскачам щастливо пияна или пияно щастлива: ‘Колко е приказно вън!’ Търча през себе си до спирката на 94, а краката ми ме болят ли, болят..., мозъкът ми ликува. Вкъщи ме чакат... Ехххх...та аз си имам някого. След всичките тези бездушници въздишвам тежко и пълня дробовете си с мисълта за НЕГО. Той ме чака. И аз тичам ли, тичам по мостовете на полусмъртна, полунощна София. Пълнота. Самота. Пълнота... И той е програмист...какво ли означава това – съдбоносно. Самота?

Не,..мой! Той си е мой..пълнота.

е професия самотна и тиха, обаче е хубаво когато знаеш,че там някъде те чака пълнотата

ne mojah da razbera.. kakvo tolkova pre4i tazi profesiq .. za da si ima6 nqkoi

тя професията не пречи, но и не помага. Идеята е там, че не винаги "да си имаш някого" означава да не си самотен.

ти в Сф ли си?
Можем да се видим!

прозата е моят жанр .... А за програмистите това си е професия като другите .... Това много ми хареса: "Хора програмиращи компютри или програмирани от компютрите да програмират"
.... много точно право в 10-ката

..че съм улучила, не е случайно май.

Не при всички програмисти е така. Карайте го малко по-ведро.Аз имам познати и приятели,които са програмисти и системни админи но са доста "живи" хора и след работа винаги излизат на някъде.Аз също съм компютърен специалист но нямам тези проблеми.Ако някой желае може да се свърже с мен: yani_yakov@abv.bg. Успех на всички с работата и...малко по-ведро ;)

Да по някога така се ражда любовта .На хубав купон, на симпозиум или на биенале .От опит го знам. Човек отива за да срещне а среща за да намери себе си и да открие !

varcevalni racun <a href=http://www.finport.info>finport</a>